Младоста си отива ...*

Бях ученик в строителен техникум....Тогава това беше едно от най-престижните средни ,учебни заведения, като езиковите гимназии оставаха доста назад....по обясними причини, тези ,които можеха да излизат в чужбина и да ползват език ,бяха малко и обикновенно деца на „наши”,сигурни хора. Всъщност те бяха и основния контингент на тези учебни заведения, просто ,защото за други бе безпредметно овладяването на нещо, което освен за зле платен преводач, и да четеш класиците в оригинал, едва ли щеше да ти послужи за друго.
Ето пак се отплеснах, Необходимо е обаче да вмъкна някои уточнения, които за моите връстници, са излишни, но за по-младите колеги необходими. Годините, прекарани от мен в този техникум бяха пиковия момент на РСО (развитото социалистическо общество). Както знаем, всеки обществен процес си има пикове и спадове, така или иначе, това бе постигнатиявръх а както е казал един мислител, „от върха всички пътища водят надолу”.
Имаше цигари „Златна арда” и точно от тях се готвех да запаля една в училищната тоалетна, в която влязох след като си бях предал контролното (не помня по какво) , когато усетих как цигарата изхвърча от устата ми , а запалената кибритена клечка лизва носа ми. Нещо здраво ми припари на врата ,инстинктивно се обърнах и с просълзени очи срещнах строгия поглед на заместник-директора. Той не сметна за необходимо да си обяснява поведението ,измъкна от ръцете ми кутията ,скъса я , изхвърли я в кошчето и излезе....
Аз я взех от кошчето , видях, че има около пет цели цигари цели, излязох в двора скрих се зад една барака , запалих си най-после заветната цигара и се помъчих да подредя мислите си., които се въртяха около моето близко бъдеще...Нека бъда разбран правилно, това да търся контакт с будни журналистки, които да обнародват немислимата бруталност на този „дивак-директор”, въобще не би ми минало през ума, пък и на всеки нормален човек тогава, или пък ,как да уведомя родителя си за вероломството спрямо мен, не тъкмо напротив, чудех се дали те ще му съобщят ,или щеше да ми бъде наложено наказание –остригване „нула номер”, което горе долу беше едно и също, тъй като ме види в този „необичаен” за времето си вид, щеше да се досети ,че се касае за наказание и да побърза и той да наложи своето, а именно – намаляване на бюджета ми. Това беше страшното. И през ум не ми минаваше да погледна на случая от към „идейната” му страна, т.е ,че това е посегателство върху скромната ми личност, че е драстично нарушаване на човешките ми права – няма такива работи. Тогава идейната страна на въпросите обхващаше „героичното минало” и „светлото бъдеще”, докато настоящето ,ежедневието, вероятно се приемаше за нещо като „чистилище”, подготовка един вид и за това строгите нрави намираха оправдание....
След година и нещо , на тържеството ,послучай завършването на техникума, същия, този зам.директор се приближи към мен и ме запита –„Пушиш ли още?” –„Да”, отвърнах аз. „И аз „...някак си замислено продъжи той, хич не съм добре с белия дроб, нямам воля да ги спра и това е, мислех, че поне ти ще се стреснеш, ама не става,....хем, като си спомня какъв бой ме би баща ми.....ти не се сърдиш, за ония шамар, нали? „Не, разбира се” отвърнах аз и бях искрен ....
Истината за възпитанието сигурно е някъде по средата, мисля също, че то ,е нещо индивидуално, така, както всички сме различни.За някои методът на убеждението е неимоверно дълъг и сложен процес и впредвид на ограниченото и несъразмерно малко време ,с което разполагаме на този свят е необходимо за тях да влязат и елементи на принуждение.Всичко друго е словоблудство и преливане от пусто в празно. Разбира се и принудата трябва да е в разумни граници, не зная защо като вземем да опонираме на нещо все се позоваваме на крайности...
Сега след години , си давам сметка, че този шамар „с добри чувства” е нищо в сравнение с шамарите, които получих от живота....
Стига вече, много се разписах.....
Ще ви разкажа една кратка приказка, която чух на времето от един стар майстор ,от когото съм научил много приказки, не съвсем цензурни, но мисля, че поучителни.
" В един студен, зимен ден, едно прегладняло врабче зъзнело на едно клонче и по едно време тупнало в снега. Започнало вече да примира, и точно по това време, една минаваща крава се изсрала върху него. Живнало врабчето, затоплило се от фъшкията, хапнало си зрънца, и запърхало с крила. Тогава минала една лисица, видяла го, как пърха доволно ,грабнала го и го сдъвкала . Миг преди да умре врабчето си направило закъснелия извод –„Не всеки, който сере отгоре ти, ти мисли злото и не всеки, който те вади от лайното, ти мисли доброто.......”
--------------------------
И ...песен :*Младоста си отива ...


---------------------------
илюстрация - авторът