Казахме, че всичко, което възприемаме, става в мозъка ни и че ние не се нуждаем от външен свят или материални вещества, за да получим тези възприятия. Именно тук ние се изправяме пред един въпрос, който би могъл да ни бъде зададен от човек, който малко помисли върху тази тема.
Както знаем, електрическите сигнали, които идват от очните ни клетки, биват превърнати в образ в нашия мозък. Така например мозъкът ни интерпретира някои електрически сигнали, дошли до визуалния център в мозъка, като поле, изпълнено със слънчогледи. В действителност обаче окото не е това, което вижда.
При това положение, ако очите ни не са това, което вижда, то кой вижда тези електрически сигнали като поле от слънчогледи в задната част на мозъка ни - едно напълно тъмно място, без да изпитва каквато и да била необходимост от очи, ретина, лещи, визуални нерви или зеница, и се наслаждава на вида на тази гледка?
Или КОЙ е този, който чува (без да са му необходими уши) гласа на близък приятел, радва се да го чуе или пък, когато не го чува, му липсва, при положение че мозъкът е напълно изолиран от звуци?
Или КОЙ е този в мозъка, който усеща козината на котка, когато я погали, без да има каквато и да била нужда от ръка, пръсти или мускули?
КОЙ е този, който получава усещанията като топлина, студ и такива зa твърдост, дълбочина и отдалеченост, при положение че те се осъществяват в мозъка?
КОЙ е този, който усеща миризмата на лимон, лавандула, роза, пъпеш, диня, портокал и печено месо в мозъка (въпреки че мозъкът е изолиран от всякаква миризма) и огладнява поради идваща от грила миризма?
Дотук разкрихме как всичко, което непрекъснато възприемаме, в действителност е формирано в мозъка ни. Тогава КОЙ е този, който наблюдава тези образи, като че гледа телевизия, и се чувства възбуден, щастлив, нещастен, нервен или изпитва задоволство, тревога или любопитство, когато ги наблюдава? На кого принадлежи съзнанието, което може да интерпретира всичко видяно и почувствано?
КОЕ е съществото в мозъка, което притежава съзнание и в течение на живота си е способно да вижда всички образи, които му бъдат показани в тъмния и потънал в тишина череп, което е способно да мисли, да прави заключения и най-накрая да взима решения?
Очевидно е, че не мозъкът, състоящ се от вода, липиди и протеини и несъзнателни атоми, е този, който възприема всичко това и който създава съзнанието. Би трябвало да има същество, което е по-висше от мозъка. Въпреки че Даниел Денет е материалист, той размишлява по този въпрос в една от своите книги така:
" Съзнателните ми мисли и особено насладата, която изпитвам от съчетанието на слънчевата светлина, закачливите цигулки на Вивалди, леко поклащащите се клонки - плюс насладата, която изпитвам само при мисълта за тях - как всичко това би могло да бъде само едно физично явление в моя мозък? Как биха могли някакви комбинации от електрохимични явления в мозъка ми по някакъв начин да се съединят толкова възхититело, че с времето тези хиляди кръвоносни съдове да се преклонят пред музиката? Как би могло едно информационно събитие, протичащо в мозъка ми, да бъде нежната топлина на слънчевата светлина, която усещам върху себе си? Нещо повече, как би могло едно явление в мозъка ми да бъде повърхностно-визуализираният мисловен образ на... някои други информационно протичащи в мозъка ми събития? Това ми се струва невъзможно. Изглежда, че ако явленията, които представляват съзнателните ми мисли и преживявания, не биха могли да бъдат мозъчни явления, то те трябва да са нещо друго, нещо предизвикано и създадено от мозъчните явления, вероятно нещо като допълнение, нещо състоящо се от друго вещество, намиращо се в друго пространство. Е, защо не?"
От друга страна, Р.Л. Грегори търси отговор на въпроса за съществуването на същество в задната част на мозъка, което вижда всички образи:
"Съществува едно изкушение, което трябва да бъде избегнато, да се каже, че очите създават картини в мозъка. Една картина в мозъка се нуждае от някакъв вид вътрешно око, което да я види, а това пък от своя страна се нуждае от едно следващо око, което да може да види неговия образ... и т.н., в една безкрайна регресия на очи и образи. Това е един абсурд."
Материалистите, които вярват, че не съществува нищо друго освен материята, не могат да разберат този въпрос. На КОЙ принадлежи това "вътрешно око", което вижда, възприема видените неща и реагира на тях?
Карл Прибрам илюстрира, посредством науката и философията, това важно търсене на самоличността на този, който възприема:
"Философите от времето на древните гърци насам са спекулирали с твърдения като "духът" в машината, "малкият човек в малкия човек" и т.н. Къде е Аз - съществото, което използва мозъка? КОЙ е притежателят на истинското знание? Или както веднъж Св. Франциск от Асизи е казал:"Това, което търсим, е нещото, което вижда".
Въпреки че много хора силно се доближават до отговора на въпроса "кое е съществото, което вижда", те не се решават да продължат и да получат неговия отговор. Както се вижда от гореизложените примери дискутирайки съществото в нашия мозък, някои се обръщат към него като към "малкия човек", други - към "духа в машината", а трети пък го наричат "вътрешно око". Всички тези изрази се използват за описване на съществото отвъд мозъка, което притежава съзнание, както и за методите за достигане до него. Материалистичните предположения обаче пречат на много хора да разберат истинската природа на това същество, което фактически вижда и чува.
---------------------------------
Подбрано със съкращения от ТУК
---------------------------------
илюстрация - авторът
Както знаем, електрическите сигнали, които идват от очните ни клетки, биват превърнати в образ в нашия мозък. Така например мозъкът ни интерпретира някои електрически сигнали, дошли до визуалния център в мозъка, като поле, изпълнено със слънчогледи. В действителност обаче окото не е това, което вижда.
При това положение, ако очите ни не са това, което вижда, то кой вижда тези електрически сигнали като поле от слънчогледи в задната част на мозъка ни - едно напълно тъмно място, без да изпитва каквато и да била необходимост от очи, ретина, лещи, визуални нерви или зеница, и се наслаждава на вида на тази гледка?
Или КОЙ е този, който чува (без да са му необходими уши) гласа на близък приятел, радва се да го чуе или пък, когато не го чува, му липсва, при положение че мозъкът е напълно изолиран от звуци?
Или КОЙ е този в мозъка, който усеща козината на котка, когато я погали, без да има каквато и да била нужда от ръка, пръсти или мускули?
КОЙ е този, който получава усещанията като топлина, студ и такива зa твърдост, дълбочина и отдалеченост, при положение че те се осъществяват в мозъка?
КОЙ е този, който усеща миризмата на лимон, лавандула, роза, пъпеш, диня, портокал и печено месо в мозъка (въпреки че мозъкът е изолиран от всякаква миризма) и огладнява поради идваща от грила миризма?
Дотук разкрихме как всичко, което непрекъснато възприемаме, в действителност е формирано в мозъка ни. Тогава КОЙ е този, който наблюдава тези образи, като че гледа телевизия, и се чувства възбуден, щастлив, нещастен, нервен или изпитва задоволство, тревога или любопитство, когато ги наблюдава? На кого принадлежи съзнанието, което може да интерпретира всичко видяно и почувствано?
КОЕ е съществото в мозъка, което притежава съзнание и в течение на живота си е способно да вижда всички образи, които му бъдат показани в тъмния и потънал в тишина череп, което е способно да мисли, да прави заключения и най-накрая да взима решения?
Очевидно е, че не мозъкът, състоящ се от вода, липиди и протеини и несъзнателни атоми, е този, който възприема всичко това и който създава съзнанието. Би трябвало да има същество, което е по-висше от мозъка. Въпреки че Даниел Денет е материалист, той размишлява по този въпрос в една от своите книги така:
" Съзнателните ми мисли и особено насладата, която изпитвам от съчетанието на слънчевата светлина, закачливите цигулки на Вивалди, леко поклащащите се клонки - плюс насладата, която изпитвам само при мисълта за тях - как всичко това би могло да бъде само едно физично явление в моя мозък? Как биха могли някакви комбинации от електрохимични явления в мозъка ми по някакъв начин да се съединят толкова възхититело, че с времето тези хиляди кръвоносни съдове да се преклонят пред музиката? Как би могло едно информационно събитие, протичащо в мозъка ми, да бъде нежната топлина на слънчевата светлина, която усещам върху себе си? Нещо повече, как би могло едно явление в мозъка ми да бъде повърхностно-визуализираният мисловен образ на... някои други информационно протичащи в мозъка ми събития? Това ми се струва невъзможно. Изглежда, че ако явленията, които представляват съзнателните ми мисли и преживявания, не биха могли да бъдат мозъчни явления, то те трябва да са нещо друго, нещо предизвикано и създадено от мозъчните явления, вероятно нещо като допълнение, нещо състоящо се от друго вещество, намиращо се в друго пространство. Е, защо не?"
От друга страна, Р.Л. Грегори търси отговор на въпроса за съществуването на същество в задната част на мозъка, което вижда всички образи:
"Съществува едно изкушение, което трябва да бъде избегнато, да се каже, че очите създават картини в мозъка. Една картина в мозъка се нуждае от някакъв вид вътрешно око, което да я види, а това пък от своя страна се нуждае от едно следващо око, което да може да види неговия образ... и т.н., в една безкрайна регресия на очи и образи. Това е един абсурд."
Материалистите, които вярват, че не съществува нищо друго освен материята, не могат да разберат този въпрос. На КОЙ принадлежи това "вътрешно око", което вижда, възприема видените неща и реагира на тях?
Карл Прибрам илюстрира, посредством науката и философията, това важно търсене на самоличността на този, който възприема:
"Философите от времето на древните гърци насам са спекулирали с твърдения като "духът" в машината, "малкият човек в малкия човек" и т.н. Къде е Аз - съществото, което използва мозъка? КОЙ е притежателят на истинското знание? Или както веднъж Св. Франциск от Асизи е казал:"Това, което търсим, е нещото, което вижда".
Въпреки че много хора силно се доближават до отговора на въпроса "кое е съществото, което вижда", те не се решават да продължат и да получат неговия отговор. Както се вижда от гореизложените примери дискутирайки съществото в нашия мозък, някои се обръщат към него като към "малкия човек", други - към "духа в машината", а трети пък го наричат "вътрешно око". Всички тези изрази се използват за описване на съществото отвъд мозъка, което притежава съзнание, както и за методите за достигане до него. Материалистичните предположения обаче пречат на много хора да разберат истинската природа на това същество, което фактически вижда и чува.
---------------------------------
Подбрано със съкращения от ТУК
---------------------------------
илюстрация - авторът
Доста философски пост...няма еднозначен отговор:)Не разбрах твоето мнение какво е:))))
ОтговорИзтриванеВиж,може би психологията е тази наука,чрез която ще намериш отговор на въпроса си "Кой":)Да,права е Цвети,че няма еднозначен отговор.Всичко е въпрос на възприятия,сетива и гледна точка!Месля,че все още не сме готови за отговор на този и подобни въпроси!Когато настъпи това време,сами ще разберем!Приятна вечер,Кръстю:)
ОтговорИзтриванеZvetanka Shahanska, и аз не разбрах твоето, но най-добре е за сега да се спрем на последното изречение от коментара на Аполон :)))
ОтговорИзтриванеУтре и вероятно в други ден ще излязат останалите две теми по въпроса :)
--
Впрочем тези теми предизвикват замисляне, а не бърз коментар и това е нормално